Какъв ни е Хамлет?
Преди две години, когато чествахме 450 години от рождението на Шекспир, си зададохме този въпрос в едноименния академичен семинар. Различните отговори показаха, че Хамлет ни е Хекуба. Отвъд шегата, Хамлет, подобно на средновековното моралите, е пиеса за Всекичовек, за човешкия ум и дух, и за тяхната безгранична дълбочина. Такъв тип пиеси са тотални – в тях всеки открива себе си, както актьорът, гостуващ в Елсинор, се открива в Хекуба, която не му е никаква, просто фикция. Иначе казано – пак ще цитирам самия датски принц, Хамлет повече от всяка друга Шекспирова драма е огледало пред природата на своя тълкувател и зрител.
Личният ми Хамлет е трагично раздвоен философ-комедиант, невярващ в действието отмъстител, иронист и христоподобен културен герой, стоик и бунтар, петраркист и мизогин, режисиран и режисьор. Той преди всичко е способен на екстазност скептик. Не на последно място, Хамлет е едновременно творец и рушител на фикции.
Последното ми се вижда особено важно на фона на днешната друга едновременност – на преследването на покемони и тревогите около вота на Хоумър Симпсън в президентските избори, от една страна, и на фанатизираната жестокост, от друга, сериозни симптоми на изтънелите граници между виртуално и реално, между трансцендент и човешкост. На този фон Хамлет успява да ни припомни важността на отстранението, на погледа над и отвън житейските роли, наложени или самовъзприети, а значи и на една здравословна множественост на нагледите към себе си и света. Не на последно място, във време на изострени противопоставяния, Хамлет ни учи на сложност на мисълта и емоцията, отвъд лесните решения, на колебание и отлагане, ако щете.
Защо Шекспир е толкова вълнуващ дори и в нашето лишено от логика време?
Най-лесният отговор би изтъкнал универсалността на Барда, разпозната още от негови колеги по перо като Бен Джонсън. Шекспир се занимава със злободневното по един индиректен начин, той никога не остава при него. Дори историческите му драми се разгъват в плоскостта на общочовешкото и вероятно затова някои от тях звучат като комедии, а други – като трагедии.
През 1961 г. Ян Кот също обяви Шекспир за свой съвременник. Днес гледаме на Шекспир предимно по този начин, често потискайки неговата историческа ситуираност. Това навярно говори зле за съвременното шекспирознание, но пък добре за него самия.
Шекспир е преживяван като съвременник най-вече от епохи като нашата, разположени в някакъв исторически разлом. Английскияг Ренесанс също е време на рязка смяна на парадигмите, политически, религиозни и мисловни. Достатъчно е да си припомним Реформацията и нейните последици, колонизацията на Новия свят, а и на новите светове в космологията и медицината. Добър аналог с нашето време бихме открили и в смяната на медията. Преходът от културата на манускрипта към тази на книгопечатането век преди Шекспир напомня за постепенното налагане на днешната нова виртуалност.
Как се превежда нещо толкова ювелирно като Сонетите?
Определено със съзнанието, че са непреводими. Както и Хамлет, Сонетите са сред най-сложните творби на изящната словесност, и то не само заради непостижимото богатство на езика. Тръгвайки от конкретна човешка ситуация, те се възвисяват до пределни обобщения за времето, смъртта, приятелството, любовта, красотата. И тук сцената е човешката душа. Сонетите не само лирически регистрират и свързват в общ наратив състояния на духа, но и градят персоните на една своеобразна минидрама. При това, читателят има усещането, че става дума за различни страни на говорещия аз, че те се излъчват от някакво общо място. В такъв смисъл Сонетите създават собствен хипержанр отвъд класификациите. Струва ми се, че на първо място преводачът трябва да разпознава тази уникална, Овидиева пластика и да опита да я възпроизведе.
Колкото до словесната сложност, тя се създава не само от историческата отместеност на езика. Шекспир разчита на плътната, многозначна дума и я драматизира до краен предел. Той е способен да повтори една дума до тоталното ѝ изпразване от смисъл или обратно - до поместването на всички смисли в нея. Преводът, по моему, трябва да опита да запази тези особености - ако иска поне да се доближи до оригинала, дори с риск да провокира традиционните за културата ни очаквания към класическия стих. Не пледирам, разбира се, за отказ от онова, което нарекохте „ювелирност“, а по-скоро за продуктивна среща на собствените ни представи за нея с тези на елизабетинския сонетист.
Не на последно място, в идеален план преводът на Сонетите би се основавал на баланс между осмеляване и смирение. Прекомерното осмеляване би затъмнило Шекспир в полза на егото на превеждащия. Прекомерното смирение пък би отстранило преводния текст от приемната му среда. И все пак, ако трябва да се стига до прекомерности, предпочитам втората. Авторизирането на Шекспир ми се струва неприемливо, и това е свързано с научните ми интереси към тази поезия.
Променя ли ни Шекспир? А ние чрез интерпретациите си променяме ли нещо в него?
Срещата с всеки текст е по принцип събитие, което променя и двете страни, и оставя своите отпечатъци. Изложени на Шекспир, мислим неговите мисли и сме едновременно същи и други – основният парадокс на всяко четене/ гледане. Шекспир обаче има и уникалната способност да бъде без остатък всеки свой персонаж, дори негодника и злодея. Тази протеевска гъвкавост се предава на нас и ние преживяваме „принадена“ пречистваща другост. Разбира се, изложен на нас, за добро или зло, Шекспир също търпи метаморфози. Самият той в един от сонетите говори за нов живот на поезията си в очите на четящите потомци.
Младите вълнуват ли се от Шекспир, припознават ли неговите сюжети днес?
Шекспир работи с архетипни теми и сюжети, като при това оставя пространства за множествени интерпретации. Това успява да докосне не само всички времена, но и всички възрасти. Имам завидната възможност да наблюдавам колко задълбочено студентите могат да мислят върху текстовете му и дори да ги преживяват като актьори, да правят собствен Шекспиров театър. Има и млади театрали, които превръщат Шекспир в смисъл на своите занимания, и то не само чрез пародията, която винаги работи добре сред широката публика, а и заради радостта от езика и въздигащото преживяване.
Всъщност Шекспир пише за широката публика. Отвъд ореола на каноничността, който може да бъде и контрапродуктивен, откриваме атрактивните сюжети, където разпознаваме своето, но и се пренасяме в една сублимирана реалност. Шекспир сръчно разтваря едното в другото, в разни пропорции, и алхимията действа безотказно.
Обичат ли да ходят на театър? Какво би ги запалило?
Някои критици твърдят, че има ренесанс на четенето. И аз като тях се лаская да мисля, че има най-малкото връщане към театъра, включително сред младите. След един пик на еуфориите около интернет и социалните мрежи нормално е да има позатихване на ентустиазма. В такава ситуация живото ангажиране на сетивата, което театърът предлага, може да бъде силен коз в негова полза и точно тук, а не във възпроизвеждането на триковете на новата виртуалност виждам неговия шанс. Театърът има свои собствени, достатъчно експресивни форми на общуване с възприемателя, които могат да бъдат антидот срещу полусънното съществуване в мрежата. Може да прозвучи парадоксално, но виждам неговата притегателна сила за мислещите млади - а те не са никак малко -, именно в оттласкването от лесните принципи на масовата потреба.
Театърът произхожда от ритуала и още носи изначалната си природа на пречистващ общностен акт. Друг пункт, по който той би могъл да противодейства на актуалните погълнатости, за които говорих. Те предлагат собствени катарзиси, но без същата пластика на съ-причастието.
Обичате ли да гледате Шекспирови пиеси? Имате ли любимо представление?
Шекспир си остава основна причина да ходя на театър. Невероятно е усещането да гледаш и слушаш познатите думи, преведени през актьорски тела и разположени в нереално-реалното сценично пространство. Шекспир е писал драмите си за конкретен театър и конкретни актьори, без да се вълнува от тяхното публикуване. В такъв смисъл общуването с тях трябва да се случва през театъра, или поне през мисълта за театър, нещо, което ни беше припомнено през миналия век от изследователи като Мюриъл К. Брадбрук. Разбира се, Шекспировите драми могат да бъдат четени и като поезия, но това си остава една опространствена и въ-плътена поезия в действие.
Любопитни са преосмислянията и подмените на принципите и условностите на Шекспировия театър през следващите векове. Това също е начин да направим Шекспир свой съвременник, но с цената на загубени важни значения. Разбира се, няма нужда да възкресяваме четиристотингодишни театрални конвенции, макар и често изговорени в самия текст. Става дума по-скоро за едно добросъвестно писане на домашното, без пренебрежение и прекалено свободно пренаписване. Защото, както и преводът, поставянето на Шекспир създава изкусителни пространства за нарцистично наслагване и налагане на себе си върху автора, с който работиш.
Все пак не бих се определила като пурист. Рядко се отегчавам или разочаровам изцяло. Старая се да виждам интересните хрумвания и да търся техния резон. От по-старите постановки харесвам работите на Леон Даниел и Любен Гройс, а от по-скорошните - режисьорските решения на Александър Морфов в Бурята, на Маргарита Младенова в Зимна приказка, на Пламен-Марковия Юлий Цезар в НАТФИЗ. За някои от тях съм писала по-подробно.
Проф. Евгения Панчева е Ръководител на катедра "Англицистика и американистика" и преподава средновековна и ренесансова английска литература в Софийския университет. Автор е на монографията Разбягване на подобията: Опит върху ренесансовата култура и съавтор на Теория на литературата: от Платон към постмодернизма. Редактор на сборниците Renaissance Refractions и Peregrinations of the Text. Преводач на Сонети, Венера и Адонис, Похищението на Лукреция и кратките поеми на Уилям Шекспир, както и на Тамерлан Велики, Малтийският евреин, Едуард II и Херо и Леандър на Кристофър Марлоу.
